2018 година постави началото на едно ново поприще за мен.

Истината е, че любовта ми към хартията, тефтерите и красотата в детайла не е от вчера.

Още като дете можех с часове да стоя в книжарниците — в онзи мирис на нови книги, моливи и листчета, който сякаш пренася в друг свят.

Молех се за Коледа не за играчки, а за най-дебелия тефтер, който съм гледала и разгръщала цяла година.

Толкова много обичах тези места, че веднъж дори ме „загубиха“ в книжарница — а аз просто бях потънала между страниците на мечтите си.

Колекционер по душа, влюбена в миризмата на книги и в рисунките по салфетките, никога не съм си представяла, че това може да се превърне в професия.

Мислех, че максимумът е „да работя в книжарница“. Но животът, както винаги, има по-големи планове.

Другата ми страст беше психологията и философията — затова избрах да уча във Велико Търново.

Но в четвърти курс, когато разбрах, че съм бременна, пътят ме върна обратно към първичното ми вдъхновение – хартията, образите, миризмата на лепило и картон.

В семейството ми всички сме свързани с ръчната изработка – баща ми строи къщи от нулата, леля ми лее свещи, братовчедките ми са маникюристки и художнички…

…но най-важната фигура, моята първа „врата“ към това изкуство, е майка ми.

През 2017 г. тя започна да пълни торби с хартиени цветя, картони и пайети.

Гледах я… и ме сърбяха не само ръцете да започна и аз, изгаряше сърцето ми, и ми се свиваше стомахът, сякаш бях влюбена. Това ме успокояваше.

Не мислех, че ще изкарвам пари от това — просто го правех, защото душата ми дишаше през хартията.

Нощем прекарвах часове в социалните мрежи, търсейки вдъхновение и съмишленици.

Спомням си как си мечтаех един ден да имам собствена машина за изрязване и релеф. Тогава струваше 150 лв — за мен това бяха цяло състояние.

Първият ми албум беше направен от залепени корици на тетрадки, облечени в нещо, което едва напомняше на картон.

Но аз бях горда — защото вярвах, че няма нещо, на което се отдаваш изцяло, и то да не се получи, нищо че когато хвана макетен нож, винаги ми трябваха поне 2 ролки бинт и кръвосъсирващ спрей.

Истинският „път на сърцето през ръцете ми“ започна, когато се появи Йоанна(дъщеря ми) - моето вдъхновение “Вдъхновена от Йоанна”.

Тя беше моето вдъхновение, моята движеща сила, моят най-красив проект.

В началото имах само ножица, макетен нож и няколко картона, които купувах, когато имам поръчка.

Помня как молех момче от офис магазин да ми разпечатва надписи за картичките.

После дойде денят, в който си купих принтер, после и машината, за която мечтаех.

Научих се сама да работя във векторна програма, и играта стана все по-интересна.

2021 година беше преломна — отворих първото си ателие. Малко гаражче, но за мен — целият свят.

Някои не вярваха, казваха, че ще се „набутам“. Година по-късно вече имах фирма и ателие на два етажа с витрина и 3.5 метра височина.

Работех неуморно, с плам и отдаденост. А машините и инвентарът, който имах надскачаше 10000лв.

Докато един ден тялото ми не ми напомни, че съм човек. Получих първата си паник атака. Два месеца не излизах навън. Пренесох ателието у дома, и дълго време работата беше единственото, което ме държеше.

Но после дойде и умората, и апатията… и отново — новото израстване.

С много грижа, упоритост и любов към себе си, се върнах по-осъзната, по-спокойна, по-зряла.

Днес имам свой хоум офис, от който излизат всички „домове за вашите спомени“.

Не планирам ново ателие — в Стара Загора интересът е малък, а и вече погалих егото си, но не се отказвам от идеята за голямо помещение и още работна ръка.

Чрез куриерите моите албуми пътуват по цял свят. А когато изливаш любовта си в това, което правиш, вярвам, че тя може да пътува и отвъд света.

Седем години по-късно — след трудности, неразбиране, грешки и победи — аз съм тук.

По-организирана, по-спокойна и все така влюбена в изкуството.

Готова за всяко следващо предизвикателство, което ще превърне още един спомен в дом от хартия и любов.